Месец май е – всеки момент се очаква градът да закънти от виковете на ентусиазирани абитуриенти, които гръмко се надвикват в преброяване на годините гимназиално обучение! Толкова щастливи изглеждат, сякаш живеят за последно. Сякаш утре го няма, а бъдещето е сега и никога вече.

Спомням си, когато бях на тяхното място – по оживени улици се преплитаме и крещим, пеем песни през деня, а вечер си шепнем в уши (просто нямаме глас за друго).

Сега като се замисля колко хубаво е било, като че ли искам пак да се върна там – преди две години!? Но после бързо идвам в съзнание и се оглеждам наоколо… Сега имам друго, имам други мисли, други грижи, друг живот. И той, в никакъв случай не е по-тежък или по-несправедлив. Да. По-труден е! Сега се боря за друго, а не за красивото гадже от съседния клас. Сега мечтая за друго, а не поредната прекарана нощ в кварталната дискотека. Сега имам други цели, а не 6-цата по математика!

Сега имам живот – живот на възрастен. В никакъв случай не съжалявам за преживяното в гимназията! Абсурд. Просто сега животът е друг, ние сме други.

Ще го разберат и те скоро. Тези млади, объркани души. Те, които днес се надпреварват да откраднат кавалер, да купят мечтаната рокля и да я съчетаят с подходящите обувки. Те скоро ще разберат, че мечтите рядко се сбъдват, но има други събития, които да изпълнят живота ти – да го направят цялостен и в нито един миг да не съжаляват за крачката, която са направили.

Не остана време! Скоро ще се чуят от улицата и аз, през прозореца само ще се усмихна и ще се сетя каква бях тогава и каква съм сега. Какво имах тогава и какво имам сега. Иска ми се да им го кажа, но нека никой не разваля щастието им. Такова детско щастие, последното им детско щастие.

От утре те са възрастни – аз вече съм такава!