Стоиш сама и плачеш

и питаш пак: „Къде сгреших?”

Във този миг от мрака стрешен

излиза сянка и мълчи,

дъхът ти спира,

устните мълчат сковани,

казваш си: „Това е той!”

Протягаш се към нея и разбираш,

че сянката красива е лъжа.

Публикувано четвъртък, 26 януари 2012 в 15:27
Категории: Поезия.